Atanas Laskov

  Server: UK US

Satellite

February 21, 2008 5:28 pm

Годината, отстояща на 2008 лета от рождението на Христос в чиято божественост не вярвам, се очертава като една от най-депресиращо мрачните години, които досега съм преживял. Не предвиждах такова стечение на обстоятелствата. Трябваше всичко да е чудесно.

Един от основните ми проблеми е, че имам навика да се влюбвам в грешните хора. И за да стане ситуацията още по гадна, не се случва често, но когато стане се е със всичка сила. Съзнавам, че това е изключително самодеструктивно, но въпреки това продължавам да съм такъв влюбчив глупак, какъвто трудно се намира в две хилядолетия човешка история.

Също така и най-некадърният любовник, който някога е съществувал, но това вече никой не го вълнува ;p. Както и да е. Нека се опитам да опиша ролята, която заема личният ми живот, за да се види какъв е размерът на незаслуженото ми страдание:

Той (личният живот) е като една гигантска планета, чиято повърхност е покрита от тинеста, дълбока, мудна и заплашителна течност. Това подобие на вода, на вкус гнило и прекалено горчиво за да бъде преглътнато, разкрива само няколко наплашени островчета от щастливи спомени, които всяка секунда трябва да се борят за съществуването си със зъби и нокти. Въпреки всичките ми усилия да избягам на далече от грозната планета, аз не мога да бъда нещо повече от луната, която гравитира около нея. Колкото и да ми се иска да изобретя своя собствена траектория аз съм принуден да обикалям около целият този ужас във безкрайни монотонни орбити.

В крайна сметка има ли човек друг избор, освен да следва желанията, породени от собствения му мозък, базиран на може би не толкова сполучливата архитектура, която ползва и маймунския. Точно толкова колкото има избор дали да спазва законите на физиката, тоест никакъв. Някои неща са заложени прекалено дълбоко за да бъдат променени от човешко същество.

Как бих искал да избягам, да не съм луна, да не съм човек, да нямам глупави чувства. Уви, това няма да стане никога. Затова, мисля си, може би ще е разумно ако все пак се опитам да направя страшната планета едно по-лесно поносимо място. С малко повече светлинки, с малко повече острови на топлина и уют.

Проблема е, че когато погледна към целият този мрак, който съм натворил за 20 години, започвам да се плаша. Започвам да си мисля, че планетата е увредена отвъд границите на каквато и да е надежда за възстановяване. В такива моменти ми се струва, че всъщност обикалям грамаданска черна дупка и на големи дъги, образуващи низходяща спирала, се спускам право към гладния й център.

И край. Няма луна. Няма ме. Кой ще си спомни някога за незначителното клъбце, което черната дупка е глътнала. Кой ще го е грижа за стремителния полет на долу, за страха, за ужаса - и за нещата, които е искало да прави с живота си.

© 2008 Atanas Laskov

Atanas Laskov