Загърнат съм с някакъв плащ, тежък и плътен. Толкова дълъг, че почти се влачи по земята. Спомням си, че също така е красив по някакъв особен начин.

Всъщност, това не е нормален плащ. Направен е от одеала. Съвсем добре си спомням детайлите. Две одяла, едно кафяво вълнено и още едно, поставено в мърляв жълт чаршаф, са сложени едно връз друго и са наметнати на гърба ми. Аз ги стискам с ръце и съм приведен, така както би се навел човек, носещ (да речем) чувал с картофи на гърба си.

Цялата тази конструкция се указва доста паянтова. Вътрешното одеяло постоянно се смъква. Спомням си, че то е много важно. Нямам никаква идея защо, но не искам да го губя. Затова всеки път, когато се смъкне на земята, аз трябва да се спирам и да го намествам. Крайният резултат е че не ходя, а пъпля едва-едва.

Едва след известнво време осъзнавам, че съм в центъра на София. Мъкна се заедно с импровизираното си наметало към спирката на 280 пред Софийския Университет. Много пъти съм минавал от тук и затова мястото ми е познато. Пълно е с хора.

На спирката има рейс и аз се качвам в него. Качвам се от най-задната врата, и се указва, че той също е пълен с хора. Шумни хора, помръдващи като хлебарки. Спомням си, че се чувствах притеснен. Тези хора, те сигурно ще ме помислят за луд, щом нося такова наметало. Аз обаче не искам да го сваля, защото то е единственото нещо, което обичам. Хората ме плашат, а наметалото ми мирише на сън и на спокойствие. Продължавам да вървя напред, провирайки се както мога.

Най-накрая стигам до един прозорец, пред който има свободно място. Намествам се там със все одеялата си, залепвам лице за стъклото и гледам навън. Чувствам се спокоен.

И край. Не сънувам повече.